Синтетичната биология е наскоро възникнало подразделение на биотехнологията, при което гените и протеините се разглеждат като единици, които могат да се пренареждат и/или сглобяват по нови начини с цел създаване на нови и полезни функционалности.

Въведение

През 1997 г. на света бе представена клонираната овца Доли. Оттогава насам темата за клонирането неведнъж е попадала в заглавията на вестниците. Тя има три майки, няма биологичен баща и е генетично идентична с една от майките си. Доли е първият клониран бозайник, който не е в резултат на нова комбинация между баща и майка, а е заченат от телесна клетка на една от майките си. Докато по времето на Доли, някои изследователи са се противопоставяли яростно на клонирането на човешки клетки, днес самите те работят с ембрионални стволови клетки с надеждата един ден да се борят с болести като рак или Паркинсон. Клонирането в областта на медицината, биотехнологиите и молекулярната биология е създаването на единици, индивиди и популации, които са генетично идентични или почти идентични с оригиналния организъм или част от този, от който са получени. В спонтанно възникналата си форма клонирането е начинът, по който бактериите и някои растения и животни, се размножават безполово.

Най-драматично, спорната област е клонирането на хора за репродуктивни цели, т.е. за създаването на бебета, които ще се превърнат в пълноценни възрастни и пълноправни членове на обществото. Изследванията върху човешки ембриони, включително клонирането с прехвърляне на ядро, са разрешени до четиринадесет дни след зачеването; а последващото култивиране и научната и терапевтична употреба на човешки ембрионални стволови клетки е разрешено в повечето страни (не във всички). Човешкото възпроизводство е в основата на въпроса за клонирането от етична гледна точка, заедно с идеите за дизайн и исторически все по-популярната тема за подобряване на индивидите и усъвършенстване на човешката раса.

Изкуственото клониране използва потенциала на определени, недиференцирани клетки да се диференцират в такива от определен тип при подходящи условия. Тези клетки се наричат стволови клетки. Те се срещат както в малък брой в тялото на възрастен човек, за да заменят липсващи или мъртви клетки, така и в ранните ембрионални стадии, от около четвъртия до седмия ден след оплождането. Само ембрионалните стволови клетки до около осемклетъчния стадий все още могат да се развиват във всички видове тъкани и по този начин в цял организъм; те са тотипотентни (= всемогъщи). За разлика от тях, от всички останали стволови клетки не може да се образува цял организъм. Те могат да дадат началото на много различни видове клетки или само на един специфичен вид клетки; те са плурипотентни или мултипотентни.

Биомедицински изследвания и приложения

Клонингите на висши организми представляват голям интерес за фундаменталните биомедицински изследвания, както и за медицинските изследвания с приложна насоченост. Понастоящем се обсъждат четири основни възможни области на приложение на клонирането, основано на ядрен трансфер, за медицински цели. Първата област е т.нар. генна фармация, т.е. използването на трансгенни животни за производство на терапевтично полезни (човешки) протеини, напр. в млякото. В обозримо бъдеще това ще бъде едно от основните, потенциални приложения на клонирането, базирано на ядрен трансфер, тъй като то прави производството на съответните трансгенни животни по-ефективно и целенасочено, в сравнение с конвенционалните методи. Предимствата на тези активни вещества, получени чрез биогенетични производствени процеси, като инсулин или кръвни фактори, или други човешки ендогенни вещества, са, че те могат да бъдат получени по много по-чист начин, отколкото при конвенционалния метод чрез животински и човешки междинни продукти. Ако са налични такива животни, активните вещества могат да се произвеждат в големи количества и сравнително евтино. Съществуват обаче и рискове за животните, свързани с генетичната (трансгенна) манипулация, биологичната активност на произвеждания протеин и самия процес на клониране. Рисковете за хората могат да възникнат от промените в продуктите, както и от възможното предаване на болести (патогени). Затова те трябва да бъдат елиминирани, доколкото е възможно, чрез внимателно тестване на лекарствата.

Друга област, в която клонирането би могло да се използва, е производството на трансгенни животни като животински модели за човешки заболявания. Основна пречка пред по-нататъшното развитие на животинските модели се оказа фактът, че досега това е било възможно само при мишки – да се интегрират генетично манипулирани клетки в зародишна линия на животно-реципиент, по такъв стабилен начин, че генетичните промени да могат да бъдат унаследени. Въпреки това физиологичните и анатомичните различия между мишките и хората са толкова големи, че симптомите на генетичната модификация, въведена при мишките, често не съответстват на клиничната картина, наблюдавана при хората. Клонирането чрез ядрен трансфер, използвайки соматични клетки, открива възможност за предизвикване на целенасочени генетични промени в различни видове (генно насочване и генно изключване). Това също така би позволило за първи път да се създадат модели на заболявания при трансгенни големи животни, които в зависимост от изследваното заболяване биха могли да превъзхождат предишните такива на мишки, по отношение на анатомични, физиологични или генетични характеристики. Като цяло се очаква, че в средносрочен план това ще допринесе за по-доброто разбиране на клиничните картини на генетично обусловените човешки заболявания и въз основа на това – за разработването на ефективни начини на лечение. Клонирането би могло също така да допринесе технически за трансплантацията на автоложна тъкан и за т.нар. клетъчна терапия. Оптималната тъкан за трансплантация е лесна за характеризиране: нейните клетки трябва да бъдат генетично възможно най-идентични с тези на реципиента. В този случай имунната система на пациента няма да я разпознава като чужда и проблемът с отхвърлянето ще бъде елиминиран. Ето защо оптималното решение би било да се създаде генетично идентична заместваща тъкан. Резултатите от изследванията показват, че това вече може да бъде постигнато чрез клониране на базата на ядрен трансфер. По принцип е възможен и друг начин за култивиране на човешка заместваща тъкан: С помощта на метода на ядрения трансфер ще се създаде ранен ембрион, от който в култура ще могат да се получат плурипотентни ембрионални стволови клетки. Все още обаче не е възможно да се получат такива клетки при хора, дори от ембриони, създадени in vitro. Освен това подобна процедура би изисквала създаването и използването на човешки ембрион, което е много проблематично от етична и правна гледна точка, освен ако не могат да се използват яйцеклетки от животни като реципиенти на клетъчни ядра. Но това развитие е все още в начален стадий и е свързано със собствени проблеми, особено етични, които също са сериозни.

Четвърта област, в която е възможно използването на (трансгенни) клонирани животни, е ксенотрансплантацията (присаждане на животински органи на хора). Въпреки това, за да се създадат „животни донори“, ще трябва да се променят до десетина гена при прасетата, например. Това е практически невъзможно с конвенционалните методи за генетично модифициране. Сега клонирането би могло да направи възможно да се осигурят клетъчни култури с желаните генетични промени, преди от тях да бъде създадено многократно генетично модифицирано животно с помощта на клониране на базата на ядрен трансфер. Но дори ако „идеалното“ животно-донор може да бъде създадено по този начин, основните проблеми на отхвърлянето вероятно ще останат. Не е сигурно също така дали чуждият животински орган действително ще изпълнява функциите си в човешкия реципиент. Остава и проблемът с адаптацията на животински вируси към човека, което може да доведе до епидемии.

Правни аспекти

От правна гледна точка е особено важно да се отговори на въпроса кои разпоредби ръководят клонирането на животни и при какви условия клонирането е или не е законово допустимо. Например, в Закона за защита на животните във Федерална Република Германия, няма ясно разглеждане на техниките за клониране. Клонирането на животни обаче би могло да бъде обхванато от разпоредбите на чл. 7, ал. 1 от Закона за защита на животните, тъй като този параграф съдържа разпоредби относно опитите с животни, а процедурите по клониране са предимно все още на експериментален етап. Прилагането и въздействието на този параграф обаче се обсъждат по много различни начини: Ако не се счита, че премахването на ядрото на яйцеклетката е генетична модификация в правен смисъл, прехвърлянето на яйцеклетката в бременното животно също не представлява експеримент върху животни. Ако обаче се стигне до заключението, че клонирането чрез пренасяне на ядро попада в обхвата на разпоредбите на член 7, параграф 1, ред 2 от Закона за защита на животните, тъй като става въпрос за интервенции върху генетичния материал и освен това опитите за клониране могат да бъдат свързани с болка или вреда за генетично модифицираните животни (или животните носители), то опитите за клониране чрез пренасяне на ядро, очевидно, ще подлежат на разрешение.

От конституционна гледна точка забраната на клонирането във Федерална Република Германия би нарушила основните права на изследователите и специалистите по член 5, параграф 3 (свобода на научните изследвания) и член 12, параграф 1 от ДГ (свобода на професията). Забраната на клонирането или други ограничения върху него, биха представлявали и посегателство върху гарантираната от Конституцията свобода на науката. Конституционна пречка, която би могла да оправдае това посегателство, очевидно не съществува. Следователно съгласно член 12, параграф 1 от Основния закон забраната на клонирането например би била противоконституционна, тъй като не би била съвместима с общественото благо и не би била обхваната от правната резерва на член 12, параграф 1, ред 2 от Основния закон. По този начин клонирането на животни е допустимо при настоящите условия и подлежи само на дадени ограничения съгласно действащото право. „Държавната цел за защита на животните“ сама по себе си не изключва използването на животни, но повишава изискванията за необходимата обосновка.

Етични аспекти

Различните позиции в социалната дискусия и оценка на клонирането на животни могат отчасти да бъдат проследени до различни основни ценностни предположения. Те определят и дали клонирането на животни се счита за ново качество в сравнение с конвенционалните или други нови методи за развъждане на животни. Някои теологично обосновани позиции разглеждат клонирането например като намеса в творението, на която хората нямат право. Тези, които приписват на животните „вътрешна стойност“ или „достойнство на творението“, обикновено смятат клонирането на животни най-малко морално проблематично. От антропоцентрична гледна точка на преден план излиза въпросът за безопасността на продуктите, произведени с помощта на процедурата по клониране, и за екологичните (обедняване на генетичното разнообразие) и социалните (масово индустриално производство, концентрация на капитала, нови отношения на зависимост) рискове и опасности, които евентуално са свързани с нейното използване. С оглед на трудностите при постигането на морален консенсус е необходимо да се обмисли кои етични принципи следва да ръководят евентуалното използване на клонирането на животни.

По правило етиците смятат, че целите в биомедицинските изследвания и приложения са с висок приоритет, ако те са особено спешни или дори жизненоважни за здравето на хората и могат да бъдат постигнати само с помощта на клониране от висши животни. Целите в областта на фундаменталните изследвания също могат да се считат за високоприоритетни и да оправдаят клонирането на висши животни, ако не съществуват алтернативни методи. Ако обаче клонирането е свързано със значително страдание за съответното животно, трябва да се провери дали самият интерес на хората към познанието вече представлява достатъчна причина за оправдание или оправданията са възможни само за определени цели, т.е. когато са необходими за избягване на значително човешко страдание. Целите в областта на животновъдството обикновено се споменават като подчинени на посочените, освен ако не служат за осигуряване на храна за хората.

Заключения и варианти за действие

В приложните изследвания клонирането, основано на ядрен трансфер, открива нови начини за създаване на трансгенни животни. Някои терапевтично ефективни протеини могат да бъдат произведени евтино. По този начин производството на автоложна заместваща тъкан изглежда обещаващо от медицинска и етична гледна точка, поради което съответните изследователски дейности заслужават дадена подкрепа. Не е ясно дали ще бъде възможно да се създадат по-добри модели за изследване на човешки заболявания при селскостопанските животни, но поради немалкото им медицинско значение усилията в тази област също трябва да се засилят и подкрепят. Като цяло потенциалната полза от клонирането, основано на ядрен трансфер, за областта на научните изследвания и медицината, изглежда относително голяма.

От етична гледна точка оценката на клонирането на животни трябва да се основава на същите критерии, които се прилагат (или трябва да се прилагат) към традиционното развъждане на животни. В тази връзка на различни места се възпрепятства и създаването на национална комисия по етика, която би трябвало да се занимава с морално-етичните въпроси спрямо напредъка на биологичните и биомедицинските технологии или с последиците от напредъка на биологията и медицината спрямо всички животински видове освен хората . Нейната задача би била да съветва лицата, вземащи политически решения, и да информира публиката.

Въведение

Принципът на устойчивостта или устойчивото развитие е предмет на широк кръг от международни, национални и местни дейности, теоретични усилия, правни и планови мерки. Те са придружени от почти неуправляемо изобилие от публикации и документация. Въпреки това съществени въпроси, свързани с тълкуването на този принцип, остават без отговор.

Принципът на устойчивост е широко разпространен въз основа на доклада на Световната комисия по околна среда и развитие от 1987 г. (т.нар. „доклад Брундтланд“), чието определение често се счита за стандарт: „Човечеството има способността да направи развитието устойчиво – да гарантира, че то отговаря на нуждите на настоящето, без да се компрометира способността на бъдещите поколения да задоволяват собствените си нужди.” Основният елемент на тази концептуализация е опазването на околната среда от гледна точка на справедливостта между поколенията и международната справедливост. Докладът обаче съдържа и второ, по-малко известно определение, което подчертава необходимите радикални социални промени и процесния характер на устойчивото развитие: „Устойчивото развитие е (…) процес на промяна, при който експлоатацията на ресурсите, насочването на инвестициите, ориентацията на технологичното развитие и институционалните промени се съобразяват както с бъдещите, така и с настоящите нужди.”

Ангажиментът на Европа за устойчиво развитие

Устойчивото развитие е в центъра на европейската политика от много години, а Договорите на Европа признават икономическите, социалните и екологичните му измерения. Икономическият просперитет, ефикасността, мирните общества, социалното включване и отговорността са в основата на устойчивото развитие. Следователно то е междусекторен въпрос, който засяга всички държави. Следователно, Европа е длъжна да посрещне нуждите на настоящето време и не трябва да рискува бъдещите поколения да нямат възможност да посрещат собствените си нужди.

Осигуряването на устойчивост е предизвикателство за Европа, тъй като то обхваща различни области – от младежката безработица, изменението на климата, замърсяването, енергийните и миграционните политики, до застаряването на населението. Трябва да се подготвим за настоящите и бъдещите предизвикателства и да отговорим на бързите и сложни глобални промени и на нуждите на нарастващото световно население. За да запазим европейския социален модел и социалното сближаване, е необходимо да инвестираме в нашата младеж, да насърчаваме приобщаващ и устойчив растеж, да се справим с неравенствата и да се справяме с миграцията разумно. Устойчивостта на нашите здравни и пенсионни системи ще бъде подобрена чрез провеждане на отговорни фискални политики и реформи, защото ако желаем да защитим природния си капитал, трябва да ускорим прехода към конкурентоспособна нисковъглеродна, устойчива на изменението на климата и ресурсно ефективна кръгова икономика. Ето защо е необходимо силно посвещаване на научните изследвания и иновациите, за да се превърнат тези предизвикателства във възможности за нови предприятия и работни места.

Регулиране на екологичното поведение

Така нареченият тристълбов модел е определението, което най-често се използва в дискусията за устойчивостта: „Устойчивостта е концепция за трайно устойчиво развитие на икономическите, екологичните и социалните измерения на човешкото съществуване. Тези три стълба на устойчивостта взаимодействат помежду си и изискват балансирана координация в дългосрочен план.“

Устойчивостта е ориентирана към бъдещето и в същото време е утопична, т.е. тя е утопия, но не в смисъла на „илюзорно безгрижие“, а по-скоро „като израз на напускане на бъдещето, офанзивно ориентирано към придобиване на нови перспективи“ – особено с оглед на стесняването на бъдещите възможности от икономически, екологични и социални проблеми.

Ето защо ЕС се ангажира с развитие, което отговаря на нуждите на настоящето, без да рискува възможността на бъдещите поколения да посрещнат собствените си нужди. Основата на устойчивото развитие е достойния живот за всички с наличните ресурси на тази планета, характеризиращ се с икономически просперитет, ефективност, мирни общества, социално приобщаване и отговорност към околната среда.

Инструменти

Инструменти за прилагане на политиката в областта на околната среда (екологично планиране)

Поради интензивното развитие на промишлеността в индустриализираните страни в началото на 70-те години на миналия век, се развива, така наречената, политика в областта на околната среда, като специален правителствен отдел. Първоначално тя се ограничава главно до дейностите на държавата. Междувременно обаче все повече и повече участници, имащи отношение към околната среда (т.нар. „заинтересовани страни“), са призовани да отговарят за проблемите, касаещи околната среда. Като пряката отговорност на причинителя на (потенциални) екологични проблеми играе все по-значима роля. Необходимо е също така да се интегрират екополитически цели и стратегии в други сфери: например в областта на енергетиката, транспорта и промишлеността, селското стопанство или строителната политика. „Твърдите“ еко-политически инструменти (като закони и разпоредби) се прилагат съвместно с „меките“ методи за поведенчески контрол.

Наред с екологичното законодателство, екологичното планиране формира основния набор от инструменти, които постановяват как екологичната политика да се прилага не само като регулаторна, но и като формираща. Екологичното планиране може да се разглежда като разработване на устойчиви екологични стратегии, които трябва да улеснят постигането на регионални и/или секторни цели за опазване на околната среда в рамките на определен период от време. Например намаляване на емисиите на CO₂ с 25 % в рамките на следващите десет години. През осемдесетте години на миналия век приемането на националните планове за околната среда в Дания, Нидерландия и Финландия изиграват пионерска роля в това отношение. Затова първо ще се спрем на възможностите за екологично планиране.

За прилагането на принципите и целите на политиката в областта на околната среда, в правната рамка на много държави в ЕС се прилагат два инструмента – различни видове екологично планиране и различни мерки за регулиране на екологичното поведение. Екологичното планиране е важно средство за защита. Такова планиране се осъществява като многоетапен процес, включващ регистриране на настоящата ситуация, прогнозиране на бъдещите конфликти на цели, развитие и интереси. Плановете могат да бъдат под формата на закони, законови разпоредби, устави, административни разпоредби или административни актове, като всеки от тях има различни правни последици.

Преобладават две форми на екологично планиране: Така нареченото „цялостно планиране“. Задачата на цялостното планиране по отношение на околната среда е да определи, като същевременно упражнява далновидност, за какви цели би се използвала дадена земя – за жилищни, икономически или развлекателни цели, независимо дали съществува даден проект, обхващащ тази територия и без да се ограничава до конкретен сектор. Втората задача е секторното планиране. Секторното планиране, противоположно на цялостното планиране, се отнася до околната среда и служи за изработване на планове с цел опазване на околната среда. Те се отнасят главно за ландшафта, за чист въздух, за намаляване на шума, за опазване на водите и за управление на отпадъците, като всички те изискват допълнителни мерки за прилагането си.

Друг важен инструмент, подпомагащ изпълнението на изискванията за прилагане на политиката в областта на околната среда е „Оценката на въздействието върху околната среда“ (ОВОС). Основната цел на този инструмент е администрацията да бъде своевременно и изчерпателно информирана за следите оставени от проектите, съсредоточени върху опазване на околната среда. Оценката на въздействието върху околната среда има за цел своевременно да идентифицира, опише и оцени всички преки и косвени въздействия, на даден проект, върху околната среда, включително екологичните взаимодействия, като по този начин се дава възможност за предприемане на предпазни мерки, във всички медии и сектори и с участието на обществото.

Инструменти за регулиране на екологичното поведение

Екологичното поведение е може би най-важната цел на политиката и обучението в областта на околната среда. Съществуват различни инструменти за регулиране на екологичното поведение, които могат да бъдат разграничени като преки или непреки форми за регулиране: като (1) пряко регулиране и (2) непряко регулиране на поведението.

Прякото регулиране на поведението се отнася до правните мерки, предназначени да повлияят незабавно на екологичното поведение. „Класическият“ инструмент от този тип е екологичното регулаторно право, което произлиза от полицейското и регулаторното право и обикновено наказва неспазването на изискванията чрез налагане на санкции. Съответно действията с неблагоприятно въздействие върху околната среда са обект на административен контрол, който се характеризира със законови изисквания за уведомяване, регистриране, лицензиране, упълномощаване, одобряване и други процедури за предоставяне на разрешение за извършване на такава дейност. Освен това прякото регулиране се упражнява и чрез изрична (абсолютна) забрана, или изискване на определено поведение по закон.

Принципи за политически и правни мерки

Важно е да се разграничат и обяснят принципите, от които се ръководи екологичното право както в национален, така и в международен план, и да се разбере значението на „екологична устойчивост“ и „устойчиво развитие“ в контекста за опазването на природата. Сериозното и съществено екологично право трябва да се ръководи от някои високопоставени принципи. За много международни и национални разпоредби в областта на екологичното право, в рамките на Европейския съюз (например в Германия), съществуват четири основни принципа, които са в основата на всички процеси на създаване на екологично законодателство по отношение на предпазливостта, принципа, че „замърсителят плаща“,  този за устойчивото развитие (относно интеграцията на опазването на околната среда и икономическото развитие) и сътрудничеството.

Често се споменават и други принципи, които допълват четирите основни или ги характеризират по определен начин. Някои примери са процесуалните права в областта на околната среда, общите, но диференцирани отговорности, международната справедливост и справедливостта между поколенията, общата грижа на човечеството и общото наследство.

Принцип за предпазливост

По своя произход, принципът на предпазливостта е по-скоро политически, отколкото философски  и за първи път е въведен като „Vorsorgeprinzip“ (принцип на предпазливостта) в немскоговорящата зона. Той е включен в няколко национални правни текста и международни договори, или декларации. Добро определение е дадено от Пер Сандин: „Основното послание на принципа на предпазливостта е, че в някои случаи трябва да се вземат мерки срещу възможна опасност, дори ако наличните доказателства не са достатъчни, за да се разглежда съществуването на такава като научен факт.“ Следователно може да се каже, че в основите на принципът за предпазливост са откриването на опасности и на научната несигурност. Вследствие на това тежестта за доказване (че дадено действие може да причини сериозна вреда на обществото или на околната среда) пада върху тези, които пледират за мерки за предотвратяване на такава вреда. Винаги, когато може да се предвиди вероятна вреда за обществото или околната среда, следва да се прилага принципът за предпазливостта. Често обаче не е ясно дали планираното действие ще причини щети върху обществото или околната среда, тъй като възможното влияние, в следствие на човешките действия върху околната среда или човешкото здраве, често зависи от динамиката на сложни системи, поради което реалните последици могат да бъдат непредсказуеми. Ето защо са необходими допълнителни научни изследвания – но също така и предпазливост, ако дадено действие се намесва в сложни (човешки или природни) системи.

В днешно време, принципът за предпазливостта е включен в много европейски и международни договори и спогодби. В своя доклад за околната среда от 1976 г.  германското федерално правителство описва принципа за предпазливостта по следния начин: Политиката в областта на околната среда не се ограничава до предотвратяване на непосредствена опасност или отстраняване на вече настъпили щети. Едно от изискванията й обаче е природната среда да бъде опазвана и третирана внимателно. Принципът на предпазливост е въплътен в редица разпоредби в областта на околната среда и освен предпазване от рискове включва и опазване на ресурсите.

Принципът за предпазливостта е особено важен при правните разпоредби и решенията, свързани с потенциални рискове за общественото здраве. Пример за това е допускането на генетично модифицирани храни на пазара, използването на растежни хормони при отглеждането на едър рогат добитък или при взимането на мерки за предотвратяване на болестта „луда крава“.

Въпреки това, в реалността, на създателите на политики често им се налага да се борят с липсата на валидна научна информация или с непреодолими конфликти между интересите на различните заинтересовани страни. Понякога е много трудно да се направи оценка на потенциалните вреди и да се намери приемлив политически компромис. Но така или иначе, строгото прилагане на принципа за предпазливостта следва да се избягва, когато няма достатъчно знание дали съществува реален потенциален риск от даден иновативен продукт или дейност, или не. В този случай принципът може да се възприеме като абсолютна забрана за всички действия – което може да спре всички технологични иновации и напредък.

Принцип „замърсителят плаща“ (в сравнение с принципа „общността плаща“)

Принципът „замърсителят плаща“ гласи, че ако някой повлиява по даден начин  върху околната среда, то той носи основна материална и финансова отговорност и е длъжен да предотврати, коригира или финансово компенсира за нанесените щети. Но проблемът възниква в случаите на наследствено замърсяване. То се изявява, когато виновните страни често не могат да бъдат държани отговорни и – ако никоя друга страна не може да бъде държана отговорна – обществото трябва да поеме разходите. В такива случаи принципът „замърсителят плаща“ ще бъде заменен с принципа „обществото плаща“.

В правото в областта на околната среда принципът „замърсителят плаща“ е въведен с цел страната, отговорна за замърсяването, да плати за щетите, нанесени върху природата. Той се счита за общ подход поради силната подкрепа, която е получил в повечето страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и Европейската общност (ЕО). В международното право в областта на околната среда той е споменат в принцип 16 от Декларацията от Рио де Жанейро за околната среда и развитието (1992 г.).

Принципът „замърсителят плаща“ е важен елемент от политиката в областта на околната среда и оказва влияние, например, върху политическите мерки за намаляване на емисиите от парникови газове. Често този принцип се прилага като така наречената „разширена отговорност на замърсителя“ (РОЗ). Тази концепция вероятно е формулирана за първи път от шведското правителство през 1975 г. Например РОЗ би спомогнало с прехвърлянето на отговорността за справяне с отпадъците от правителствата и данъкоплатците към реалните производители на отпадъци. ОИСР определя РОЗ като: концепция, при която производителите и вносителите на продукти следва да носят значителна степен на отговорност за въздействието на техните продукти върху околната среда през целия жизнен цикъл на продукта, включително въздействията нагоре по веригата, присъщи за избора на материали за продуктите, въздействията от самия производствен процес на производителите и въздействията надолу по веригата, от използването и изхвърлянето на продуктите. Производителите поемат своята отговорност, когато измислят своите продукти, така че да сведат до минимум въздействията върху околната среда по време на жизнения цикъл, както и когато поемат правна, физическа или социално-икономическа отговорност за въздействията върху околната среда, които не могат да бъдат отстранени.

Принципът на устойчивост (устойчиво развитие)

Друг важен принцип е принципът на устойчивото развитие, който може да се разглежда като пример за прилагане на принципа за предпазливостта към ресурсите. Този принцип представлява модел на използване на ресурсите, който има за цел да задоволи човешките нужди, като същевременно опазва околната среда, така че тези нужди да могат да бъдат задоволени не само в настоящето, но и за бъдещите поколения. За първи път терминът „устойчиво развитие“ е използван от Комисията Брундтланд (1987 г.), която е дала най-известното определение на устойчивото развитие като развитие, което „задоволява потребностите на настоящето, без да застрашава способността на бъдещите поколения да задоволяват собствените си потребности“ (ООН, 1987 г.).

Терминът „устойчиво развитие“ има за цел да съчетае ресурсите и процесите на природните системи с човешките нужди и икономическите дейности на социалните системи. Още през 70-те години на миналия век терминът „устойчивост“ се използва за икономика, която е „в равновесие с основните системи за екологична подкрепа“. Базирана върху идеята за устойчивост и в съответствие с тревожните тези на „Границите на растежа“, много еколози се опитаха да създадат новата концепция за „икономика в стабилно състояние“, особено по отношение на екологичните проблеми. В този контекст „устойчивото развитие“ не се отнася единствено до екологичните въпроси, а взема предвид и социалните и икономическите съображения: разрешаването на конфликтите между различните конкуриращи се цели и заинтересовани страни, както и хармонизирането на икономическия растеж и социалното благосъстояние с качеството на околната среда. Концепцията за устойчиво развитие – както на природата, така и на обществото – показва, че оцеляването на човечеството зависи основно от оцеляването на природата (или природната среда), тъй като икономическото и социално-културното благосъстояние е пряко свързано с това на природата – ресурси, растения, животни и т.н. В крайна сметка експлоатацията и деградацията на природата могат да доведат до невъзможното поддържане на човешкия живот и дори до изчезване на човечеството. Ето защо теорията за устойчивото развитие се основава на предположението, че обществата трябва да управляват три форми на незаменим капитал: икономически, социален и природен.

Възможно е да намерим начини да заменим някои природни ресурси, но е малко вероятно някога да успеем да заменим това, което екосистемата предоставя: например да ни предпазва от опасната космическа радиация с непокътнат озонов слой или да ни осигурява достатъчно кислород, както правят тропическите гори или водораслите в океаните. Многофункционалността на много природни ресурси, както и биоразнообразието, са незаменими. Нещо повече, влошаването на състоянието на природните ресурси и загубата им (например усвояването на хранителни вещества от езерото) често са необратими процеси – подобно на загубата на етническо и културно разнообразие (например местните езици). Ето защо само устойчивото развитие може да осигури и двете: опазването на функционална непокътната околна среда и оцеляването и благосъстоянието на човешките същества.

Принцип на сътрудничество

Принципът на сътрудничество подчертава, че опазването на околната среда е отговорност на цялото общество, а не само на държавата: съответно всички части на обществото и държавата са призовани да си сътрудничат.“ (Knopp 2008: 49) Принципът на сътрудничество е най-слабият от четирите принципа на околната среда и трудно се счита за отговарящ на изискванията за ръководещ принцип на правото.

Други принципи в националното и международното право в областта на околната среда

Освен четирите основни принципа, съществуват и редица други, които ръководят националното и международното право в областта на околната среда. Едни от тях са „принципът на наследяване“ и „принципът, че действието може и да не доведе до значително влошаване на условията на околната среда“. Не на последно място трябва да споменем и принципа на трансграничната защита на околната среда: този принцип отразява прозрението, че екологичните проблеми не спират до националните граници. Например този принцип е в основата на голяма част от Рамковата директива за водите на Европейския съюз, където тя обхваща трансграничното управление на водните ресурси в естествените речни басейни.

Националните и международните закони в областта на околната среда често се основават на горепосочените принципи, особено на трансграничния принцип. Това е важно, тъй като много екологични проблеми са трансгранични проблеми, например изменението на климата, замърсяването на морската вода и въздуха.

Регулиране на поведението в околната среда

Така нареченият тристълбов модел е определението, което най-често се използва в дискусията за устойчивостта: „Устойчивостта е концепция за трайно устойчиво развитие на икономическите, екологичните и социалните измерения на човешкото съществуване. Тези три стълба на устойчивостта взаимодействат помежду си и изискват балансирана координация в дългосрочен план.“

Устойчивостта е ориентирана към бъдещето и в същото време е утопична, т.е. тя е утопия, но не в смисъла на „илюзорно безгрижие“, а по-скоро „като израз на напускане на бъдещето, офанзивно ориентирано към придобиване на нови перспективи“ – особено с оглед на стесняването на бъдещите възможности от икономически, екологични и социални проблеми.

Ето защо ЕС се ангажира с развитие, което отговаря на нуждите на настоящето, без да рискува възможността на бъдещите поколения да посрещнат собствените си нужди. Основата на устойчивото развитие е достойния живот за всички с наличните ресурси на тази планета, характеризиращ се с икономически просперитет, ефективност, мирни общества, социално приобщаване и отговорност към околната среда.

Инструменти за регулиране на екологичното поведение

Поради интензивното развитие на промишлеността в индустриализираните страни в началото на 70-те години на миналия век, се развива, така наречената, политика в областта на околната среда, като специален правителствен отдел. Първоначално тя се ограничава главно до дейностите на държавата. Междувременно обаче все повече и повече участници, имащи отношение към околната среда (т.нар. „заинтересовани страни“), са призовани да отговарят за проблемите, касаещи околната среда. Като пряката отговорност на причинителя на (потенциални) екологични проблеми играе все по-значима роля. Необходимо е също така да се интегрират екополитически цели и стратегии в други сфери: например в областта на енергетиката, транспорта и промишлеността, селското стопанство или строителната политика. „Твърдите“ еко-политически инструменти (като закони и разпоредби) се прилагат съвместно с „меките“ методи за поведенчески контрол.

Наред с екологичното законодателство, екологичното планиране формира основния набор от инструменти, които постановяват как екологичната политика да се прилага не само като регулаторна, но и като формираща. Екологичното планиране може да се разглежда като разработване на устойчиви екологични стратегии, които трябва да улеснят постигането на регионални и/или секторни цели за опазване на околната среда в рамките на определен период от време. Например намаляване на емисиите на CO₂ с 25 % в рамките на следващите десет години. През осемдесетте години на миналия век приемането на националните планове за околната среда в Дания, Нидерландия и Финландия изиграват пионерска роля в това отношение. Затова първо ще се спрем на възможностите за екологично планиране.

За прилагането на принципите и целите на политиката в областта на околната среда, в правната рамка на много държави в ЕС се прилагат два инструмента – различни видове екологично планиране и различни мерки за регулиране на екологичното поведение. Екологичното планиране е важно средство за защита. Такова планиране се осъществява като многоетапен процес, включващ регистриране на настоящата ситуация, прогнозиране на бъдещите конфликти на цели, развитие и интереси. Плановете могат да бъдат под формата на закони, законови разпоредби, устави, административни разпоредби или административни актове, като всеки от тях има различни правни последици.

Преобладават две форми на екологично планиране: Така нареченото „цялостно планиране“. Задачата на цялостното планиране по отношение на околната среда е да определи, като същевременно упражнява далновидност, за какви цели би се използвала дадена земя – за жилищни, икономически или развлекателни цели, независимо дали съществува даден проект, обхващащ тази територия и без да се ограничава до конкретен сектор. Втората задача е секторното планиране. Секторното планиране, противоположно на цялостното планиране, се отнася до околната среда и служи за изработване на планове с цел опазване на околната среда. Те се отнасят главно за ландшафта, за чист въздух, за намаляване на шума, за опазване на водите и за управление на отпадъците, като всички те изискват допълнителни мерки за прилагането си.

Друг важен инструмент, подпомагащ изпълнението на изискванията за прилагане на политиката в областта на околната среда е „Оценката на въздействието върху околната среда“ (ОВОС). Основната цел на този инструмент е администрацията да бъде своевременно и изчерпателно информирана за следите оставени от проектите, съсредоточени върху опазване на околната среда. Оценката на въздействието върху околната среда има за цел своевременно да идентифицира, опише и оцени всички преки и косвени въздействия, на даден проект, върху околната среда, включително екологичните взаимодействия, като по този начин се дава възможност за предприемане на предпазни мерки, във всички медии и сектори и с участието на обществото.

Инструменти за регулиране на екологичното поведение

Екологичното поведение е може би най-важната цел на политиката и образованието в областта на околната среда. Съществуват различни инструменти за регулиране на екологичното поведение, които могат да бъдат разграничени като преки или непреки форми на регулиране: като (1) пряко регулиране и (2) непряко регулиране на поведението.

Пряко регулиране на поведението

Прякото регулиране на поведението се отнася до правните мерки, предназначени да повлияят незабавно на екологичното поведение. „Класическият“ инструмент от този тип е екологичното регулаторно право, което произлиза от полицейското и регулаторното право и обикновено наказва неспазването на изискванията чрез налагане на санкции. Съответно действията с неблагоприятно въздействие върху околната среда са обект на административен контрол, който се характеризира със законови изисквания за уведомяване, регистриране, лицензиране, упълномощаване, одобряване и други процедури за предоставяне на разрешение за извършване на такава дейност. Освен това прякото регулиране се упражнява и чрез изрична (абсолютна) забрана, или изискване на определено поведение по закон.

Напълно законните забрани (например в Германия съгласно Федералния закон за защита на природата от 2002 г., §§ 23 [2], 42 [1] и [2]) пряко забраняват определено поведение с неблагоприятно въздействие върху околната среда. Въпреки това законодателите само в редки случаи прилагат мерки от този тип. За разлика от това процедурите за издаване на разрешителни са основният инструмент в действащото законодателство за регулиране на околната среда в много европейски държави. Проектите, които подлежат на разрешаване, са строго забранени, ако не получат такова. „Изграждането или експлоатацията на инсталация от значение за околната среда, използването на средства за защита на околната среда или производството и разпространението на определени продукти могат да бъдат предмет на разрешение“. По този начин разрешението е конститутивен административен акт, тъй като предоставя на заявителя правото да извършва законно дейност, която иначе е забранена. Правото в областта на околната среда включва редица така наречени екологични задължения, от които от особено значение са основните такива. Те налагат определени задължения или на всички, или на определена група хора. Обикновено тези основни задължения включват превантивни и предпазни мерки, най-вече опазването на ресурсите (напр. водата или почвата). Освен тези основни задължения съществуват „множество допълнителни задължения, които могат да бъдат от полза за околната среда, като например задължения за насърчаване и изпълнение, задължения за мониторинг и защита, задължения за сътрудничество и непрекъснато разкриване на информация, организационни задължения и задължения за толериране на определени действия.

Непряко регулиране на поведението

Косвеното регулиране на поведението не се основава на норми, които налагат дадено поведение, а има за цел да повлияе на мотивацията: предоставят се стимули за екологосъобразно поведение, като се оставя свобода на преценка на адресата. Средствата за непряко регулиране на поведението включват по-специално информационни инструменти, икономически инструменти, като например сертификати за налози, и субсидии.

Информацията, призивите и предупрежденията означават, че съгласно германския Закон за информацията за околната среда (1994 г.) предоставянето на свободен достъп до нея се разглежда като средство за повишаване на съзнателното отношение на гражданите и публичните органи за необходимостта от ефективно опазване на околната среда. Тези средства за повишаване на екологичната осведоменост варират от политически и морални призиви до предупреждения, препоръки и други форми за информиране, като например етикети и информация за продуктите и употребата им. Най-важните средства за непряко регулиране на поведението са екологичните такси. „Те поставят цена за използването на околната среда и оставят на участващите в пазара да решат дали и как ще реагират въз основа на индивидуалните си анализи върху разходите и ползите“. На практика неспособността да се въздейства точно  върху поведението чрез екологични такси може да представлява проблем. Ако те са твърде ниски, замърсителите ще предпочетат да платят таксата, вместо да променят поведението си, което вреди на околната среда. Ако таксите са твърде високи, те могат да попречат на икономическата конкурентоспособност. Например през 2012 г. в Германия се събират следните такси, свързани с околната среда, такси за отпадъчни води, изравнителни такси съгласно закона за опазване на природата, такси за опазване на горите в различни германски провинции, такси за водовземане в някои германски провинции („водни грошове“) и такси за транспортиране на отпадъци (закон за защита на потребителите).

Екологичните такси могат да се налагат като данъци, глоби или вноски за извършени ползи, както и като специални такива. Предоставяне на предимства на потребителите на екологосъобразни продукти, означава, че „предимства за употреба“ се отнася до разпоредби, които облекчават или отменят общите ограничения, наложени върху употребата на вредни за околната среда продукти, в случай на продукти, които отговарят на стандарти, които, въпреки че не се изискват от закона, се считат за желателни, като по този начин правят такъв продукт по-екологосъобразен от други от същия вид. „Въпреки че този инструмент не включва финансови стимули в средносрочен и дългосрочен план, могат да се очакват промени в поведението на потребителите, които могат да доведат до изтласкване от пазара на по-вредни за околната среда продукти“.

Или субсидиите, което означава, че предоставянето на финансова помощ е форма на непряко регулиране на поведението. Субсидиите са парични или непарични облаги, предоставяни от държавата, без да се предоставя продукт или услуга в замяна. Те обикновено се разглеждат скептично, тъй като се смята, че са склонни към злоупотреби и че прехвърлят тежестта на разходите за опазване на околната среда върху обществото. В Европейския съюз се наблюдава тенденция към намаляване на субсидиите за опазване на околната среда.

И накрая, идеята за екологични сертификати се основава на съвместима с пазара форма на контрол на количеството от страна на държавата. Схемите, основани на сертификати, не приемат цените за отправна точка, а определят допустимо ниво за бъдещо използване на околната среда в количествено отношение, като оставят формирането на процеса в ръцете на пазара. Този инструмент е използван за опазване на климата според Протокола от Киото. Разпределените квоти за емисии дават на притежателя правото да замърсява околната среда само до определена степен. Ако той замърсява околната среда в по-малка степен от разрешеното, той може да продаде неизползваните квоти за замърсяване на друг замърсител. „По този начин предприятията могат да изберат да намалят емисиите от своите инсталации или да придобият допълнителни квоти за емисии от други предприятия и да ги закупят на по-ниска цена“. Бъдещият опит ще покаже дали този инструмент наистина ще се окаже успешен за намаляване на емисиите на парникови газове. Икономическите инструменти придобиват все по-голямо значение като допълнение към регулаторното право в областта на околната среда. Не съществува еднозначен отговор на въпроса какъв всъщност е „правилният“ избор на инструменти, за да се постигне подходящ баланс между различните интереси на ползвателите на околната среда, интересите на засегнатите съседи, тези на обществото и опазването на околната среда. По този начин законодателите и администрациите в крайна сметка са принудени да разчитат на метода проба – грешка, за да достигнат до подходящо решение.

Многоизмерната стратегия за устойчивост

Социалната справедливост, просперитетът и мирът, трябва да се разглеждат като три взаимосвързани и равностойни цели на устойчивостта. Заедно с помощта на природата съществува реалният шанс да преодолеят глобалните кризи.  Въпреки това, все още не е ясно как една многоизмерна стратегия за устойчивост би се превърнала в политически жизнеспособна, както в отделните страни, така и в световната общност. Наистина съществува голяма опасност тази обещаваща обществена стратегия да се окаже в близост до утопията и мечтателното мислене, основано само на морално-нормативни основания.

Интегративната стратегия за устойчивост в пълния смисъл на думата означава, преди всичко, координиране на различните нормативно обосновани житейски перспективи на индивидите, социалните групи, нациите, настоящите и бъдещите поколения. В процеса на търсене и оформяне на глобално устойчиво развитие ще трябва да бъдат постигнати безброй споразумения, както в рамките на обществото, така и на международно ниво, които ще трябва да подбуждат морала у всички участници.  Толкова мотивиращи, че тези споразумения биха могли да придобият статут на задължителни, който да позволи, ако съществуват евентуални нарушения на споразуменията, то те да бъдат наказвани със санкции. Следователно консенсусът, който трябва да бъде постигнат, надхвърля простото съгласуване на различни нормативно обосновани гледни точки: по-скоро, той предполага общоприета етична рамка, както и принципите и стандартите, които са етично валидни за всички участници. С други думи: Устойчивостта се нуждае от морално подходяща, политически жизнеспособна и плуралистична водеща етика, която е социално, пространствено и времево трансцендентна, има висока степен на приемане сравнено с основните свободи, и която позволява да се разработят оперативни и целенасочени, подробни стандарти за екологичните, икономическите, социалните, политическите и културните измерения на устойчивостта. Тази етика обаче все още липсва.

Именно поради липсата на приемлива етика на устойчивостта се формира несигурност при формулирането на правилата за социална и икономическа устойчивост и обосноваването на морално консенсусните стъпки за действие. Нещо повече, липсата на приемлива и всеобхватна етика на устойчивостта благоприятства сегашното доминиране на едноизмерни, екологично-икономически съображения в дебата за устойчивостта. В същото време възпрепятства координацията, сътрудничеството и взаимното адаптиране на обещаващи интегративни подходи към устойчивостта и техните съответни цели.

Дебатът за етиката, който първоначално се води независимо от този за устойчивостта, също все още не е дава решителен тласък, въпреки че необратимите последици от научното и технологичното развитие предизвикат оживен етичен дебат за отговорността на настоящето към бъдещите поколения. Този дебат е последван от дискусията за екологичната справедливост, а напоследък и за устойчивостта. Разбираемо е, че първата стъпка в тази дискусия е да се проучи доколко приетата преди това етика на справедливостта може да бъде приложена към екологичната справедливост. Оскъдният резултат от тази дискусия обаче е предварително програмиран. Общоприетите етики на справедливостта страдат от едноизмерността на своята отправна система. При тях социалната справедливост е параметър на някаква друга всеобхватна цел.

• при Утилитаризма социалната справедливост зависи от максимизирането на общата полза;
• в Марксизма социалната справедливост е възможна само в комунистическо общество, т.е. когато условията за равенство на всички хора са исторически установени;
• в Либерализма социалната справедливост е параметър на целта за възможно най-големи основни свободи.

Погледнато в тази светлина, тази етика вече е незадоволителна за третирането на социалната справедливост като независима и непосредствена социално-политическа цел. Тяхната недостатъчност става още по-голяма, а обвързващата им сила за политика – още по-слаба, ако те са отговорни за осигуряването на морални стандарти и ценности и за допълнителни и качествено нови измерения на справедливостта, като например екологичната, международната справедливост, и тази между поколенията.

Възниква въпросът дали е възможно да се създаде различна етика, която да отчита изискванията на интегративната устойчивост. По мнението на автора и въз основа на досегашните му прозрения, които, разбира се, имат предварителен характер, равните възможности като самостоятелно замислена универсалистка етика биха могли да запълнят доказано съществуващата празнина в тази област. В основата на направените разсъждения е дефиницията за равни възможности като „равни изходни условия за индивидите, социалните групи, народите с различен цвят на кожата, религия, култура, език, за хората от различен пол и за различните поколения да определят своите потребности, начин на живот и възможности, както и да имат равен достъп до природни ресурси, блага и позиции. Равенството на възможностите е условие, което трябва постоянно да бъде възстановявано на фона както на исторически развилите се, така и на новопоявилите се тенденции на неравенство.“

Необходимо е обаче да се аргументира по-подробно дали и по какъв начин равенството на възможностите, разбирано по този начин като универсална етика, ориентирана към действия, може да допринесе основно за преодоляване на очертаните по-горе недостатъци на една политика за приобщаваща устойчивост. Като отправна точка са взети следните съображения: Заключението на преобладаващото либерално мнение, че осъществяването на равните възможности „именно поради разликите в отделните индивидуалности, те не могат да бъдат общо поставени в специфичен контекст“ и че „магията и очарованието, съблазнителността и неяснотата“ правят това понятие „универсално и всестранно, използваемо като термин за политическа борба“, логически съвсем не е убедително. Всяко организирано индивидуалистично общество трябва да следва общи норми и правила в интерес на всички индивиди.  Универсалността на идеята за равни възможности се състои именно във факта, че индивидите едновременно предявяват взаимни претенции, както и имат задължения помежду си. Тя съответства на моралните норми и концептуалната логика, че никой индивид не може да накърнява възможностите на други индивиди в смисъла на категоричния императив на Кант „действай така, че максимата на твоята воля да може едновременно и по всяко време да се разглежда като принцип на едно общо законодателство“. Освен това, същественото, както и необходимото условие за равни възможности е равенството на началните условия. Това условие е както морално, така и логически неразделна част от принципа.

Изключването на исторически появилите се неравенства, състояния и позиции, които не са възникнали от само себе си, а в резултат на произхода , не позволява да се осъществят равни възможности. В това отношение прилагането на политическите принципи за неяснота и пълна освободеност са случайни и са в резултат по-скоро на концепцията на класическия либерализъм за справедливост. Равните възможности биха могли да се тълкуват не само вътрешнопоколенчески, но и в междупоколенчески смисъл. Категоричният императив на Кант, строго погледнато, става следователно единствено на етиката на равните възможности, като по този начин преодолява репутацията си на чисто формален принцип, с който не могат да се обосноват/докажат конкретни цели или максими. С оглед на своя междупоколенчески универсален обхват идеята за равните възможности отчита и често проблематизираната от етиците, но нерешена дилема за легитимността: Всяко общество би имало свои собствени представи за нуждите и благосъстоянието си. Сегашните поколения не биха имали правото да определят потребностите на бъдещите и освен това да предполагат какви технологични и социални условия биха били най-добри за тях. На това възражение не може да се откаже разбираема морална обосновка.

Положителният обрат на това възражение обаче води до моралните максими за действие в полза на настоящите поколения, които дават на бъдещите равни възможности да използват природата според техните представи за нужда, благополучие и щастие. „Нашето невежество не бива да служи като оправдание за ограничаване на житейските шансове на бъдещите“.

По този начин се обобщават сериозни аргументи, които подкрепят мнението, че равните възможности могат да се превърнат в плодотворна основа за социална теория на интегралната устойчивост, която надхвърля пространството и времето в различни дисциплини. Равните възможности като универсална етика и интегралната устойчивост като многоизмерна рамка за действие изискват интер- или трансдисциплинарен (социално-икономически, екологичен, политологичен, социологически и философски) подход.

Следните принципи, които все още са предварителни, се считат за основополагащи за определянето и постигането на равни възможности

Принцип на свободата: “Всеки човек има равно право на най-обширната обща система от равни основни свободи, съвместима с подобна система на свобода за всички” (първи принцип на Ролс).

Принцип на разнообразието: Всяко човешко същество има право да развива и поддържа свои специфични характеристики, като способности, начин на живот и планиране на живота, и да ги използва за собствената си самореализация.

Принцип на автономията : всеки човек има право да взима самостоятелни решения, без да бъде контролиран от друг (идеята за самособственост според класическия либерализъм и марксизма).

Принцип за свободен достъп: Всеки човек има еднакво право на достъп до природните ресурси и до социалните позиции. Ограничаването на това право трябва да бъде еднакво за всички хора, живеещи в настоящето, както и за бъдещите поколения.

Принцип на грижа: Всеки е длъжен да се грижи за хора в неравностойно положение и зависими хора. Ограничаването на автономията, прието в този процес, трябва да бъде еднакво за всички. Дефиницията на равните възможности и формулирането на нейните принципи са предварителни. Остава да се провери доколко както определението за равни възможности, така и отделните му принципи са изчерпателни, доколко всеки отделен принцип е последователен сам по себе си и доколко те заедно могат да бъдат интегрирани в цялостна концепция, и накрая дали тези отделни принципи могат да бъдат подкрепени антропогенно.

Въпросът за йерархията на тези принципи засега трябва да остане открит; дали една оценъчна йерархия или еднакво подреждане са морално убедителни, изисква подробно проучване, въпреки че вече има много основания да се предполага, че тези принципи ще трябва да бъдат в неразривна връзка помежду си. Въпреки това има достатъчно доказателства на хипотезата, че равните възможности отговарят повече на изискванията на една многоизмерна етика и на политиката на интегралната устойчивост, отколкото на познатата досега етика на справедливостта. Тя е замислена като интегративно по-нататъшно развитие на онези общоприети етики на справедливостта, в които абсолютно доминира или принципът на равенството, или принципът на свободата. Свободата, автономията, самореализацията и грижата, справедливостта на постиженията и справедливостта на потребностите придават на равните възможности морална пригодност и политическа способност от най-висш порядък.